В продължение на десетилетия позицията на Силициевата долина като „естествен хабитат“ на технологичните компании беше неоспорима.
Малкото парче земя в Калифорния даде на света компании, като Hewlett-Packard, Intel, Apple, Google и Uber.
Още през 1999 г. долината привлича една трета от глобалните инвестиции за рисков капитал.
През 2011 г., според CB Insights, 20 от 27-те „компании еднорози“ в света (такива с пазарна оценка от над 1 млрд. долара) са имали офиси в САЩ. Само четири други държави са можели да се похвалят дори с една.
Днес, едно десетилетие по-късно, ситуацията вече е доста по-различна, пише The Economist. Силициевата долина все още е дом на 136 „еднорози“ – повече от всяко друго място по света. Подобни компании обаче има и в други 45 държави.
От повече от 1000 компании с оценка от над 1 млрд. долара, почти половината са базирани извън САЩ. Делът на всички рискови капитали, вливащи се в американските стартъпи, е намалял от 84% преди две десетилетия до по-малко от половината.
От местата, които „избухнаха“ на стартъп сцената, някои са зрели, като Пекин, Лондон и Тел Авив, като в същото време амбициите им вече са глобални. Други, като Бангалор, Сингапур и Сао Пауло, са в по-ранни етапи на развитието си.
Всички те обаче се радват на широк набор от технически таланти, дълбоки връзки с други части на света и наличието на местен рисков капитал. Заедно те преначертават картата на глобалните иновации и я правят по-разпръсната, разнообразна и конкурентна, пише изданието.
Бумът на технологичните клъстери е подхранван от няколко глобални структурни промени. Световното разпространение на високоскоростен интернет и смартфоните позволиха на стартиращите фирми да обслужват клиенти почти навсякъде от почти всякъде. Облачните софтуерни продукти и свободно достъпните инструменти за разработчици направиха стартирането на компания много по-лесно.
В същото време, тъй като темповете на растеж на зрелите пазари се забавиха и конкуренцията за привличане инвестиции се увеличи, рисковите капиталисти започнаха да търсят нови дестинации за следващия си голям залог.
Пандемичният апетит към всичко дигитално подхрани тези тенденции. Около 60 милиона жители от Югоизточна Азия – почти една десета от населението на региона, са се включили в редиците на новите интернет потребители само през последните две години, по данни на консултантската компания Bain.
Броят на компаниите в Индия и Югоизточна Азия, генериращи поне 100 милиона долара годишен приход, е скочил в пъти за същия период.
Но ако демократизацията на технологиите и глобалният прилив на рисков капитал бяха единствените двигатели на растежа, стартъпите щяха да изникват навсякъде, а те не го правят. Според The Economist, близо 40% от „компаниите еднорози“ са съсредоточени в най-големите бизнес центрове на своите държави.
Дълбокият набор от таланти е най-очевидната съставка на успешния клъстер. Известно е, че Силициевата долина се възползва максимално от близостта си с мозъчни тръстове, като Станфорд или Калифорнийския университет в Бъркли. Тел Авив има както университети, така и служители от Израелския разузнавателен корпус.
Бангалор има близо 70 инженерни колежа. Повече от 55% от индийците в професионалната социална мрежа LinkedIn могат да се похвалят с технически умения. Единствено германците са по-грамотни технически, като в САЩ и Великобритания делът е около 42%.
Само наличието на талант обаче също не е достатъчно. Токио има достатъчно кадри, които да „захранват“ с талант глобалните технологични гиганти, като Sony в електрониката и Rakuten в електронната търговия. И все пак японската столица се затруднява да поддържа жизнена стартъп сцена.
Една от възможните причини е продължаващата доминация на конгломератите, а другата е изолираността на страната. За чужденците е трудно да придобият статут в бизнес кръговете на Токио, а външните рискови капиталисти се избягват умишлено от компаниите.
Това е препратка към втория критичен фактор – отвореността към хората и идеите. Имигрантите са непропорционално предприемчиви. Вероятно това е така, защото човек трябва да има смелост, за да се премести да живее в друга държава. Около 60% от най-големите американски технологични компании са създадени от имигранти или от техните деца.
Европейските центрове, като Берлин, Лондон и Париж, всеки от които е дом на десет или повече „компании еднорози“, може да се похвали с многобройно имигрантско население. В Китай липсват чуждестранни основатели, но неговите стартиращи центрове, като Шанхай и Шенжен, привличат много китайци, които са учили или са работили в чужбина.
Бангалор е илюстрация за това как талантите и отворената икономика се комбинират, за да създадат „стартъп магия“. Градът е дом на 26 „еднорози“ и миналата година привлече 13 милиарда долара рисков капитал. Връзката му с технологиите датира поне от 1905 г., когато местният махараджа създава водноелектрически централи, за да го направи първия град в Азия с електрически улични лампи.
Четири години по-късно той създава и Индийския научен институт – престижен университет, който остава магнит за талантливите индийци и до днес. Мигрантите съставляват повече от половината от населението на Бангалор – статистика, която индийските технологични гиганти винаги цитират, когато обясняват успехите на града.
Той обаче е свързан и със света. Американският производител на електроника Texas Instruments избира Бангалор за своя първи регионален офис през 1985 г. Индийските IT гиганти Infosys и Wipro са базирани в Бангалор от 80-те години на миналия век и обслужват клиенти по целия свят, превръщайки града в „глобален бек офис”.
Когато икономиката на Индия се отваря през 1991 г., Бангалор се преврвъща в естествен притегателен център за чуждестранните компании и капитали, които искат да присъстват на огромния пазар на страната, казва съоснователят на Infosys Нандан Нилекани. Това пък привлича амбициозните местни бизнесмени, търсещи връзки и пари.
И все пак Бангалор едва ли щеше да там, където е, ако не беше третата важна съставка – наличието на местен рисков капитал. За да процъфтява едно предприятие, то се нуждае от поддръжници, които разбират екосистемата и са готови да я „хранят“.
Това могат да бъдат основатели и служители на по-ранни стартъпи, които оказват подкрепа на следващото поколение, отбелязва Рана Яред от компанията за рискови инвестиции Balderton Capital.
В някои случаи държавата може да се намеси, за да осигури ранна подкрепа за стартиращите иновативни компании. Това важи и за Силициевата долина в годините след Втората световна война, когато американското Министерство на отбраната налива сериозни капитали в технолотичния сектор.
Някои правителства подкрепят стартиращите фирми с капитал, а не с договори за покупка на техните продукти. Пример за това е Сингапур, който вече има повече „компании еднорози“ на човек от населението от всяка друга държава, без Израел.
Най-малко 15 фонда са се класирали за участие в схемата, която позволява на инвеститорите впоследствие да изкупят държавния дял по първоначалната му номинална стойност.
Дали обаче подобни политики имат действителна заслуга за развитието на стартъп екосистемите е обект на спорове и дебати, отбелязва The Economist. В исторически план много от опитите за създаване на „държавни технологични клъстери“ са се провалили.
През 2009 г. Джош Лернър от Харвардския бизнес университет стигна до извода, че „за всяка ефективна правителствена намеса е имало десетки, дори стотици неуспехи, при които значителните публични разходи не са дали резултат“.
И докато ефектите от държавното участие са спорни, значението на таланта, откритостта и рисковия капитал ще се запази. А клъстерите, които процъфтяват благодарение на комбинация от тези три фактора, ще продължат да се развиват.
Към редиците на технологичните центрове може да се присъединят и нови градове.
